Ро­дът на хи­бис­ку­си­те (Hibiscus) е го­лям - пред­с­та­вен е от око­ло 300 ви­да. Те­зи чле­но­ве на се­мейс­т­во Мал­во­ви (Malvaceae) про­из­хож­дат от ек­ва­то­ри­ал­ни­те, тро­пични­те и суб­т­ро­пични­те об­лас­ти на Азия и Оке­а­ния. Меж­ду тях се сре­щат как­то вечно­зе­ле­ни и лис­то­пад­ни дър­ве­та и храс­ти, та­ка и мно­го­го­диш­ни и ед­но­го­диш­ни тре­вис­ти рас­те­ния. За­ра­ди цен­ни­те им де­ко­ра­тив­ни, хра­ни­тел­ни и це­леб­ни качес­т­ва мно­го от тях от­дав­на са раз­се­ле­ни по всички кра­и­ща на Зе­мя­та. Вид хи­бис­кус под име­то кар­ка­де вли­за в със­та­ва на мно­го ви­до­ве пло­дов чай. Ба­мя­та, ко­я­то съ­що е хи­бис­кус, е лю­бим зе­ленчук и по на­ши­те зе­ми. Най-по­пу­ляр­ни обаче са ви­до­ве­те, ко­и­то омай­ват с кра­со­та­та на цве­то­ве­те си. Цъф­тящ хи­бис­кус е на­ци­о­нал­ни­ят сим­вол на Ма­лай­зия, а на Ха­ва­и­те го на­ричат "цве­те­то на кра­си­ви­те же­ни". В Бра­зи­лия от­г­леж­дат вид, чиито цве­то­ве са увис­на­ли на дъл­ги дръж­ки, а венчелистчета­та са на­ря­за­ни. То­зи цвят на­пом­ня изис­ка­на обе­ца и бра­зил­ци­те на­ричат рас­те­ни­е­то "обе­ца­та на прин­це­са­та".

(снимка)

Ка­то стай­но рас­те­ние най-чес­то се от­г­леж­да хи­бис­ку­сът, на­речен ки­тайс­ка ро­за (Hibiscus rosa-sinensis). То­зи ярък пред­с­та­ви­тел на рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во ви­рее в ди­во със­то­я­ние по ос­т­ро­ви­те на По­ли­не­зия. Там той из­рас­т­ва ка­то дръвче с ви­сочина око­ло 5 м. За­ра­ди кра­со­та­та на ве­ли­ко­леп­ни­те си цве­то­ве още през 19 век е пре­не­сен в Ев­ро­па и бър­зо ста­ва лю­би­мец на цве­та­ри­те.

Как­то по це­лия свят, та­ка и у нас ки­тайс­ка­та ро­за се от­г­леж­да с лю­бов в мно­го до­мо­ве, ка­то по­ня­ко­га дос­ти­га раз­ме­ри­те на мал­ко дръвче и жи­вее по­вече от 20 го­ди­ни. Обик­но­ве­но цъф­ти в ро­зо­во или чер­ве­но с ед­ри фу­ни­е­вид­ни цве­то­ве - прос­ти или кичес­ти. На­пос­ле­дък чрез вно­са от Хо­лан­дия се по­я­ви­ха прек­рас­ни хи­бис­ку­си, цъф­тя­щи във всички цве­то­ве и ню­ан­си без си­ньо и чер­но. Гър­ло­то на цве­та обик­но­ве­но е в раз­личен, по-тъ­мен тон. Прос­тоц­вет­ни­те сор­то­ве са по-изящ­ни, те из­г­леж­дат та­ка, ся­каш по тях са на­ка­ца­ли ек­зо­тични пе­пе­ру­ди. Цве­то­ве­те из­дър­жат обик­но­ве­но ня­кол­ко дни, но за­то­ва пък доб­ре от­г­леж­да­ни­те хи­бис­ку­си са от­ру­па­ни с пъп­ки, ко­и­то раз­цъф­ват пос­ле­до­ва­тел­но. То­ва да­ва въз­мож­ност от ран­на про­лет чак до зи­ма­та да мо­жем да се рад­ва­ме на по­тъ­на­лия в цвят храст.

По­ра­ди кра­со­та­та и лес­но­то си раз­м­но­жа­ва­не ки­тайс­ка­та ро­за е мно­го раз­п­рос­т­ра­не­на. За съ­жа­ле­ние е при­до­би­ла сла­ва­та на мно­го из­д­ръж­ли­во стай­но рас­те­ние, с ко­е­то ня­кои лю­би­те­ли зло­у­пот­ре­бя­ват. Не са ряд­ка глед­ка хи­бис­ку­си, рас­тя­щи при из­к­лючител­но неб­ла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия. Те са при­ну­де­ни да по­на­сят и студ, и въз­душ­ни течения, и тъм­ни­на в ъг­ли­те на раз­ни хо­ло­ве и стъл­бищ­ни пло­щад­ки. Раз­би­ра се, по­доб­но ве­ге­ти­ра­не в ни­ка­къв случай не доп­ри­на­ся за нор­мал­но­то раз­ви­тие на рас­те­ни­е­то, да не го­во­рим пък за цъф­те­жа. (снимка) Мно­го по­вече обаче са те­зи лю­би­те­ли на жи­ва­та кра­со­та, чиито ки­тайс­ки ро­зи гре­ят в ця­ло­то си ве­ли­ко­ле­пие.

За да бъ­де ки­тайс­ка­та ро­за на­ис­ти­на цвет­но­то би­жу на къ­ща­та, тряб­ва да се поз­на­ват и спаз­ват ня­кои ус­ло­вия. Пре­ди всичко тряб­ва да й пре­дос­та­вим доб­ре ос­ве­те­но мяс­то. То­ва ус­ло­вие е осо­бе­но важ­но да бъ­де спаз­ва­но през зи­ма­та. За обил­но­то цъф­те­не мно­го доп­ри­на­ся еже­год­но­то фор­ми­ра­що под­кас­т­ря­не. Причина­та е в то­ва, че при хи­бис­ку­са цъф­тят са­мо мла­ди­те клон­ки, ко­и­то се по­я­вя­ват от спя­щи­те пъп­ки в паз­ви­те на лис­та­та. При­щип­ва­не­то на връхчета­та на клон­ки­те во­ди до ма­со­ва по­я­ва на но­ви стра­нични клон­ки и до об­ра­зу­ва­не­то на цвет­ни пъп­ки и по тях. То­ва мо­же да се вър­ши неп­ре­къс­на­то през ця­ла­та го­ди­на, но е най-доб­ре вед­на­га след прик­лючва­не­то на цъф­те­жа. Ра­но през про­лет­та, пре­ди начало­то на но­во­то ак­тив­но на­рас­т­ва­не на храс­та, е мно­го по­лез­но да се при­щип­нат връхчета­та на всички клон­ки, включител­но и на съв­сем мла­ди­те. И под­кас­т­ря­не­то, и при­щип­ва­не­то тряб­ва да се из­вър­ш­ват по оп­ре­де­лен план, ка­то се стре­мим да при­да­дем оп­ре­де­ле­на фор­ма на ко­ро­на­та на рас­те­ни­е­то. При то­ва не би­ва да се жа­лят сла­би­те и не­пъл­но­цен­ни клон­ки. За­дъл­жи­тел­но се от­с­т­ра­ня­ват и "ла­ком­ци­те", т. е. те­зи клон­ки, ко­и­то из­рас­т­ват па­ра­лел­но с ос­нов­но­то стъб­ло и му съз­да­ват кон­ку­рен­ция. Съ­що без уг­ри­зе­ния тряб­ва да се из­ба­вя храс­тът и от клон­ки­те, ко­и­то рас­тат във вът­реш­ност­та на ко­ро­на­та и я сгъс­тя­ват пре­ко­мер­но.

При под­хо­дя­щи ус­ло­вия хи­бис­ку­си­те са спо­соб­ни да на­рас­т­ват не­ве­ро­ят­но бър­зо и прев­ръ­щай­ки се в ед­ри храс­ти, мо­гат да съз­да­дат не­у­доб­с­т­ва на сто­па­ни­те си. То­зи факт след­ва да се има пред­вид при из­бо­ра на съ­до­ве за пре­саж­да­не­то им. Цве­та­ри­те от­дав­на са за­бе­ля­за­ли, че в тес­ни съ­до­ве всички рас­те­ния за­ба­вят рас­те­жа си, но за­то­ва пък цъф­тят по-ак­тив­но.

Не би­ва да се ув­личаме и при под­х­ран­ва­не­то на хи­бис­ку­си­те. Осо­бе­но тряб­ва да се вни­ма­ва при на­то­ря­ва­не с раз­лични то­ро­ве, съ­дър­жа­щи азот. Ред­но е да се то­ри са­мо през ля­то­то и то при ус­ло­вие, че рас­те­ни­е­то на­рас­т­ва ин­тен­зив­но. В ран­на про­лет мо­же да се при­ла­га ико­но­мично ка­ли­е­во-фос­фор­но под­х­ран­ва­не. Вся­ко то­ре­не се из­вър­ш­ва са­мо след обил­но по­ли­ва­не с чис­та во­да.

Ки­тайс­ки­те ро­зи се на­по­я­ват са­мо след пъл­но­то про­съх­ва­не на гор­ния почвен слой. По­ли­ва­не­то тряб­ва да е обил­но, за да се на­пои доб­ре ця­ла­та зем­на ма­са. Ес­тес­т­ве­но, през зи­ма­та се по­ли­ва мно­го по-ог­ра­ничено. Мно­го е по­лез­но от вре­ме на вре­ме да из­къп­ва­ме ки­тайс­ка­та ро­за под ду­ша. Та­ка се от­ми­ва пра­хът от лис­та­та и се пречи на раз­ви­ти­е­то на вред­ни на­се­ко­ми.

За да пре­ка­рат зи­ма­та нор­мал­но, хи­бис­ку­си­те тряб­ва да са при тем­пе­ра­ту­ра на въз­ду­ха 12-15 гра­ду­са. Не би­ва да са раз­по­ло­же­ни бли­зо до отоп­ли­тел­ни уре­ди.

Хва­ща се през ця­ла­та го­ди­на от клон­ка

Раз­м­но­жа­ва­не­то при те­зи рас­те­ния е мно­го лес­но. Зе­ле­ни­те и по­лув­дър­ве­си­не­ни рез­ни­ци бър­зо се вко­ре­ня­ват във вла­жен пя­сък или са­мо във во­да през ця­ла­та го­ди­на. Най-ус­пеш­но обаче то­ва ста­ва през фев­ру­а­ри и март и през ав­густ. По­лучени­те рас­те­ния цъф­тят още на след­ва­ща­та го­ди­на. Рез­ни­ци­те тряб­ва да имат по­не 2-3 меж­ду­въз­лия.

През про­лет­та след под­кас­т­ря­не­то ки­тайс­ки­те ро­зи се пре­саж­дат в мал­ко по-го­ле­ми съ­до­ве от те­зи, в ко­и­то са рас­на­ли. Мла­ди­те рас­те­ния се пре­саж­дат вся­ка го­ди­на, а въз­рас­т­ни­те са­мо при не­об­хо­ди­мост, но за­дъл­жи­тел­но се под­ме­ня гор­ния почвен слой с пряс­на смес­ка, със­та­ве­на от бо­га­та гра­дин­с­ка пръст, чимов­ка, торф и пя­сък. До­ба­вят се и парчен­ца дър­ве­ни въг­ли­ща.

 Неп­ри­я­те­ли

Хи­бис­ку­сът се на­па­да от бе­лок­рил­ки, лис­т­ни въш­ки, чер­ве­ни ака­ри. При неб­ла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия и при рез­ки сме­ни на тем­пе­ра­ту­ра­та мо­же да ока­пят не са­мо цвет­ни­те пъп­ки, но и лис­та­та. При нор­ма­ли­зи­ра­не на ус­ло­ви­я­та го­ло­та­та му обаче бър­зо се пок­ри­ва от но­ви све­жи лис­та.

  (снимка)

На дво­ра

Има и хи­бис­ку­си, ко­и­то без­п­роб­лем­но рас­тат на от­к­ри­то при на­ши­те кли­ма­тични да­де­нос­ти. В дво­ро­ве­те чес­то се сре­ща си­рийс­ки­ят хи­бис­кус (Hibiscus syriacus). Не­го­ва ро­ди­на са Ки­тай и Ин­дия. То­ва е ви­сок лис­то­па­ден храст с яр­ко­зе­ле­ни кра­си­ви лис­та и ед­ри цве­то­ве с раз­но­об­раз­ни баг­ри. Слу­жи с ус­пех за офор­мя­не на жи­ви пле­то­ве и алеи, но прек­рас­но из­г­леж­да и ка­то еди­ничен ак­цент. От ня­кол­ко храс­та с раз­лична баг­ра на цве­то­ве­те мо­же да се съз­да­де впечат­ля­ва­ща ком­по­зи­ция.

Си­рийс­ки­ят хи­бис­кус рас­те мно­го бав­но, цъф­те­жът му за­почва ед­ва на 3-4-го­диш­на въз­раст. За­то­ва пък мо­же да дос­тиг­не пат­ри­ар­шес­ка въз­раст - в ста­ри­те гра­ди­ни и пар­ко­ве не са ряд­кост сто­го­диш­ни хи­бис­ку­си. С нат­руп­ва­не­то на го­ди­ни­те се по­ви­ша­ва тях­на­та ус­тойчивост на неб­ла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия. Въз­рас­т­ни­те храс­ти доб­ре по­на­сят как­то зим­ни­те сту­до­ве по на­ши­те ге­ог­раф­с­ки ши­ри­ни, та­ка и лет­ния зной и за­су­хи. Най-доб­ре се раз­ви­ват на ле­ко ов­лаж­не­ни пе­съчли­во-гли­нес­ти почви. Лес­но по­на­ся пре­саж­да­не и под­кас­т­ря­не. Впрочем, той не се нуж­дае от осо­бе­но об­ряз­ва­не, са­мо предз про­лет­та се пре­мах­ват из­съх­на­ли­те кло­ни и се сък­ра­ща­ват твър­де дъл­ги­те. Раз­м­но­жа­ва­не­то ста­ва лес­но по всички из­вес­т­ни ме­то­ди - как­то със се­ме­на, та­ка и с рез­ни­ци, от­во­ди и ко­ре­но­ви из­дън­ки.

(снимка)