Лофофората (Lophophora) е един от най-необикновените представители на семейство Кактуси, при това със скандална слава. Още от откриването на Америка и досега нейните разновидности са предмет на слухове, легенди, поклонения и административни санкции. Този повишен интерес се дължи на съдържащата се в клетъчния сок на растението цяла група алкалоиди, които оказват силно въздействие върху нервната система на човека и животните. Основният от тях е халюциногенът мескалин, който предизвиква чувство на щастие и променено усещане за време и разстояние.
Индианските жреци са познавали добре това въздействие и са прилагали извлек от кактуса по време на религиозни церемонии, както и за лечебни цели. След завземането на Америка от испанците католическата църква е подложила на гонения почитателите на растението, а него самото - на унищожение. За щастие находищата са били пазени в тайна, поради което кактусът е оцелял до наши дни. Наркотичното въздействие на лофофората не е останало встрани от вниманието на съвременните любители на дрогата, ето защо в редица страни отглеждането на кактуса е забранено.
Главна особеност на лофофората е пълната липса на бодли. Вместо тях функцията да кондензират влага изпълняват снопчетата груби бели влакънца, които увенчават големите, нарядко разположени ареоли. На тях се дължи ботаническото име на кактуса - от гръцките думи lophos - перчем, пискюл, и phoros - нося. В Мескико го наричат с предколумбовото му название пейотл, а в Щатите - дяволски корен и кактус-пудинг.
Лофофорите са дребни кактуси с кълбовидна форма, леко приплеснати отгоре. На височина достигат 3-4 см, а диаметърът им не надминава 5 см. Младите лофофори имат 5 ребра, които с нарастването на възрастта се увеличават. При различните видове ребрата могат да са широко овални, гладки или разделени на издутини чрез напречни браздички. Понякога ребрата изобщо не личат, а епидермисът оформя ромбовидни издутинки, изцяло покриващи растенията. Такава е например най-широко отглежданата лофофора уилямсии (L. williamsii).
Окраската при тези кактуси варира от светлозелена през жълто-зелена до сиво-зелена или синкава. Ареолите се образуват последователно, което създава впечатление, че са разположени спираловидно. При съвсем младите растения понякога от ареолите се появяват съвсем тънички дребни бодли, които скоро опадат. Власинките по върховете на ареолите може да достигнаг.т до 3 см дължина. Най-гъсти са те във връхната част на растението, но с времето оредяват и окапват.
Цветовете на лофофората са дребни, до 2 - 2.5 см в диаметър, напомнят цветовете на мамилариите. Появяват се от младите ареоли по върха на кактуса. Окраската може да бъде от чисто бяла до жълта и розово-лилава с различна степен на яркост. Рядко баграта е равномерна, по-често пигментацията се концентрира по централната жилка и в края на листчето. Плодовете са бледорозови, продълговати, появяват се почти година след прецъфтяването. Коренът е масивен, реповиден, поради което растенията трябва да се отглеждат в дълбоки съдове. Почвата трябва да е глинесто-песъчлива, смесена с едър пясък и листовка.
През лятото лофофорите се настаняват на слънчево място, като се следи почвата да не пресъхва напълно, но и да не е мокра. Полива се внимателно, защото намокрените власинки може да окапят. През есента поливането постепенно се намалява и растенията се подготвят за абсолютно сухо презимуване при температура 6-10 градуса.
През пролетта не бива да се бърза с поливането. Дори сбръчканите през зимата стъбла с повишаването на температурата и въздушната влажност набират тургор, а връхчетата им позеленяват. През този период се внимава слънцето да не придизвика изгаряния по епидермиса. Чак когато нарастването стане видимо, поливането започва. Размножаването става чрез семена или чрез отделяне на детките. Пресните семена имат добра кълняемост и получените от тях кактусчета се развиват бързо.
При правилно отглеждане младите лофофори зацъфтяват, когато навършат 3 години. Тъй като лофофорите образуват много детки, размножаването чрез отделянето им не представлява проблем. Тези, които са близо до почвата, обикновено имат своя коренова система и лесно заживяват самостоятелно.
Отглеждана далече от родните си места, лофофората образува съвсем незначителни количества наркотик, затова не си струва да се пробва с такава цел.
Манго – райската екзотика
Мангото (Mangifera indica) е красиво вечнозелено дърво с височина 10-30 м. Листата са ланцетни, тъмнозелени, гланцирани, 10-30 см на дължина и 2-5 см на ширина, по-светли от обратната страна. Младите листа са жълто-зелени или червени. Дребните жълти или червени цветове са с диаметър 4-5 мм, събрани в метловидни съцветия с пирамидална форма с дължина до 40 см.
Манго – райската екзотика
Мангото (Mangifera indica) е красиво вечнозелено дърво с височина 10-30 м. Листата са ланцетни, тъмнозелени, гланцирани, 10-30 см на дължина и 2-5 см на ширина, по-светли от обратната страна. Младите листа са жълто-зелени или червени. Дребните жълти или червени цветове са с диаметър 4-5 мм, събрани в метловидни съцветия с пирамидална форма с дължина до 40 см.
Коледният чимшир
На пръв поглед няма нищо странно нито в името, нито в поведението на този храст. Саркококата е елегантно вечнозелено растение от семейство Чимширови. Но истинската изненада тя поднася в най-студения сезон, когато много малко растения остават да красят градината. От декември до април саркококата цъфти.
Коментари | Напиши коментар | Скрии коментарите