Всяка година мрачната палитра на есента се оживява от ярките проблясъци на есенните астри. Розови, бели, люлякови, виолетови, през този сезон те са особено трогателни - като последен опит на природата да напомни, че идващите студове са преходни и ще бъдат победени от цъфтящата красота.

Легендите разказват, че тези цветя са се появили от звездна прашинка, паднала на земята. Така ги и нарекли - астри, което на гръцки значи звезда.

С името астра са известни два рода растения - Aster и Callistephus,  от голямото семейство Сложноцветни. Членовете на това семейство образуват съцветия- кошнички. Външните им езичести цветчета, които обикновено се наричат листчета, обкръжават жълто "око", образувано от тръбести цветчета, в които се оформят семената.

Калистефусите, или така наречените китайски астри, са любимите на всички богородички.

Същинските астри са многогодишни зимоустойчиви тревисти растения. Повечето от тях произхождат от Северното полукълбо - Северна Америка и Европа. Делят се на 2 групи - ранно цъфтящи и есенни. Първите  цъфтят през пролетта и лятото, а вторите - от септември до падането на снеговете.

Есенните астри произлизат предимно от Америка. За това говорят и имената на някои от най-популярните - новоанглийски, новобелгийски, пенсилвански астри...

Новоанглийската астра (Aster novae-angliae)

(снимка)   вирее в източните американски щати. Образува храст с височина до 2 м, диаметърът му е 80 см. Стъблата силно се разклоняват и са покрити с гъсти власинки. Долните листа са събрани в приземна розетка, а горните покриват стъблата. Цветните кошнички са едри, звездовидни, 3-4 см в диаметър, събрани са в гъсти метличести съцветия. Добре гледаните растения се отрупват с цвят - дават по 20-30 съцветия. Багрите им са ярки и красиви - розови, карминени, сини, виолетови и пурпурни, чудесно се съчетават с жълтите или червеникави тръбести цветчета, които образуват центъра на кошничката. Цъфтежът е от септември до ноември, студове до около -5 градуса не са страшни за повечето сортове.

Астрата от Нова Англия се засажда на открити и слънчеви места, където не се задържа излишна влага. Въпреки че не взискателна към почвените особености, все пак най-добре се развива на плодородни хумусни почви. Ако почвата е бедна, се внасят през есента по 10 кг оборски тор или компост на 1 кв. метър, а през лятото се правят няколко подхранвания с минерални торове. Преди засаждането, което може да стане през май или през септември, се прави основно прекопаване на дълбочина 20 см. Растенията се поставят на разстояние 40-50 см едно от друго. Новоанглийските астри се разрастват интензивно и след 3-4 години започват да си пречат, поради което трябва да се разделят и пресаждат. Ако ги оставим да растат, без да ги разделим, цветовете започват да  издребняват. Разделянето се прави рано през пролетта и още същата година младите храстчета ще ни дарят с обилен цвят.

От тази астра са създадени много сортове, които се различават  по времето на цъфтежа, по размерите и багрите на съцветията. Те са отлично украшение в градината, ярко изпъкват на фона на храсти или като цветно петно сред тревата. Също така широко се използват и за направата на букети. Във вазата издържат по 10-12 дни, а ако им се добавят специални разтвори, може да изтраят и месец.

Вирджинската астра, известна също и като астра от Нова Белгия (Aster novi-belgii) (снимка) , също идва от източните щати на САЩ. Тя е многогодишно коренищно растение. Храстът с нарастването си придобива почти триъгълна форма. На височина достига от 50 до 150 см. В горната си част стъблата силно се разклоняват. Те са гъсто облечени в зелени листа с ланцетна форма. Цветчетата са дребни, до 2 см в диаметър. Събрани са в едри метличести съцветия, във всяко има  по около 200 кошнички. Оцветени са най-често в лилаво, но има и сортове с друга окраска - бяла или розова. При добро отглеждане цъфти обилно и продължително от септември до сняг. Дори ако след стопяването на първия сняг се установи топло време, тази астра ще краси опустялата градина до настъпването на истинската зима.

Вирджинските астри са любители на слънцето, затова се засаждат на открити места, но защитени от силни ветрове. Това най-успешно става през април-май. Почвата трябва да се разкопае на дълбочина 20-25 см. Тъй като тази астра обича богата и добре овлажнена почва, предварително се внася добре угнил оборски тор или компост. Разстоянията между храстчетата зависят от големината на конкретните сортове. Ниските се садят на разстояние 20 25 см, а високите - на 40-50 см. Благодарение на дългото си коренище новобелгийската астра се разраства бързо и се налага да се разделя през 3-4 години. Освен чрез разделяне, размножаването й става и със семена и зелени резници. Тези методи обаче изискват повече усилия и не винаги дават очакваните резултати. За разделянето не е нужно да се изкопава целият храст, достатъчно е да се разреже с остра лопата. Дупката, която остава след ваденето, се запълва с плодородна пръст и се полива. Грижите за това цвете се състоят в редовно плевене, разрохкване на почвата и поливане при засушаване. Добре се отразява и периодичното подхранване с минерални или органични торове.

Този най-разпространен вид астра  е и най-богат на сортове. За съжаление е много податлив на  болести. Особено силно страдат кичестите хибриди от брашнеста мана. Напоследък са селекционирани устойчиви сортове, но другите трябва навреме да се пръскат със съответните препарати, препоръчани от селскостопанските аптеки.

Като красиво цъфтящо растение вирджинската астра се използва в различни групи или като самостоятелен акцент. Много добре изглежда на фона на зелената морава, но и засадена около храстите, създава чудесен ефект. Не бива да се групира с по-дребни многогодишни растения, защото ги потиска и заглушава.

От европейските видове астри особено внимание заслужава храстовидната астра (Aster dumosus). (снимка) Тя образува нисички (15-30 см), компактни, сякаш подстригани красиви туфи. Благодарение на формата си е предпочитана за бордюри, ограждащи лехите или пътеките. Цъфти извънредно обилно, цялата потъва в розови, виолетови, люлякови или бели цветчета. За съжаление понякога, при особено студени зими, не цъфти, но дори и тогава е много красива. Много ценно свойство на храстовидната астра е силната й устойчивост на засушаване.

Италианската или маргаритовидната астра се среща из цяла Европа по откритите слънчеви места на варовити почви. В зависимост от сорта достига на височина от 30 до 60 см. Силно разклонените й стъбла образуват полукълбовиден храст. Те, както и листата, са покрити с власинки. Синьо-виолетовите цветчета са събрани в рехави щитовидни съцветия по 10-15. Цъфти от края на август до октомври-ноември. Добре се развива на топли, сухи, добре дренирани варовити почви. Използва се за слънчеви смесени лехи, като пръснати групи по припечните места в градината и като цвете за букети.

Есенните астри са много невзискателни цветя, но най-добър декоративен ефект дават, когато им се създадат условия, подобни на тези, при които растат дивите им роднини. За да успеят да зацъфтят, трябва да им се осигури добре огрявано от слънцето място. Въпреки че, общо взето, нямат претенции към почвата, ще цъфтят най-богато на плодородни, добре обработени, подсилени с органични торове почви. Не стават за отглеждане на астри влажните и задържащи вода места.

За съжаление астрите са измежду цветята, които не се подминават от болестите и неприятелите. През есента често ги поразява брашнеста мана. Тя покрива листата и стъблата на растенията със сиво-бял налеп. Причинител е гъбичката Oidium. На устойчивостта им към нея негативно се отразява недостигът на хранителни вещества, рядкото поливане, сгъстяването на туфите и застаряването на насажденията. Добрите грижи намаляват пораженията, но ако се наложи, се пръска с препарати.  

При нередовно поливане през сухото и горещо лято големи повреди по астрите причинява паяжинообразуващият акар. Ако растенията не жадуват и се подлагат от време на време на дъждуване в летните следобеди, те стават по-устойчиви на нападенията му. Когато все пак се появи, може да се пръска с подходящ акарицид.