То­ва са два­та ви­да вод­ни ли­лии, ко­и­то кра­сят по­речията на ре­ки­те в Бра­зи­лия,  Ар­жен­ти­на и Гви­ана. Те но­сят крал­с­ко­то име Вик­то­рия ре­гия (Victoria regia). На­речени са та­ка от ан­г­лийс­кия бо­та­ник Джон Лин­д­ли през 1837 го­ди­на. Пър­ва­та е Вик­то­рия ре­ги­я ама­зо­ни­ка, с про­из­ход от Ек­ва­то­ри­ал­на Юж­на Аме­ри­ка, а вто­ра­та - Вик­то­рия ре­гия кру­зи­а­на, ко­я­то про­из­хож­да от ра­йо­ни­те с по-хла­ден кли­мат на юг от Ар­жен­ти­на.

Жи­ви ла­дии в ти­хи­те во­ди

И две­те ли­лии впечат­ля­ват обик­но­ве­ния наб­лю­да­тел с мно­го ед­ри­те си лис­та.  Те се раз­с­ти­лат по по­вър­х­ност­та на во­да­та в ди­а­ме­тър до 200 см, за­е­май­ки площ от око­ло 3 кв. мет­ра! Са­мо за ден на­рас­т­ват с око­ло 4202 сан­ти­мет­ра. Ко­га­то дос­тиг­нат оп­ре­де­ле­на зре­лост, кра­и­ща­та на лис­та­та се из­ви­ват на­го­ре и офор­мят не­що ка­то ог­ром­на теп­сия. От цен­т­рал­но раз­по­ло­же­на­та дръж­ка из­ли­зат вет­ри­ло­об­раз­ни про­во­дя­щи съ­до­ве, пре­сичани от стъ­па­ло­вид­но на­ре­де­ни жил­ки.Те са из­пъл­не­ни с гъ­бес­та тъ­кан, бо­га­та на въз­дух. То­ва ги пра­ви доб­ри плув­ци на вод­на­та по­вър­х­ност, ле­ки и здра­ви. Лю­бо­пит­но е, че един лист мо­же да из­дър­жи до 60 кг тег­ло!

Хи­ля­до­лет­на­та из­мис­ли­ца на мъд­ра­та при­ро­да

Вик­то­ри­и­те се увенчават с цве­то­ве­те си през ця­ла­та го­ди­на. Обик­но­ве­ни­ят наб­лю­да­тел обаче не за­бе­ляз­ва, че все­ки цвят жи­вее са­мо две де­но­но­щия, а още по-мал­ко вник­ва в тех­ния бу­рен, съ­дър­жа­те­лен лю­бо­вен жи­вот. От­начало пъп­ка­та е бя­ла, но пос­те­пен­но се обаг­ря в чер­ве­ни­ка­во­-ли­ла­во. С па­да­не­то на нощ­та цве­тът се от­ва­ря за пър­ви път. През та­зи нощ бли­зал­ца­та са год­ни за оп­раш­ва­не, но праш­ни­ци­те не се от­ва­рят, та­ка че оп­раш­ва­не­то със соб­с­т­вен пра­шец е не­въз­мож­но. Стран­но е и труд­но обяс­ни­мо, но е факт, че тем­пе­ра­ту­ра­та във вът­реш­ност­та на цве­та е по-ви­со­ка от тем­пе­ра­ту­ра­та на окол­на­та сре­да. От цве­та се раз­на­ся си­лен аро­мат на ка­ра­мел и на зрял ана­нас.

Прив­лечени от то­зи аро­мат, тук прис­ти­гат го­ле­ми­ бръм­ба­ри. За тях за­почва опи­я­ня­ващ но­щен пир. Ла­ко­мо кон­су­ми­рат бел­тъчини­те, ко­и­то се на­ми­рат око­ло плод­ни­ци­те. С нас­тъп­ва­не на зо­ра­та цве­тът вече е из­рав­нил тем­пе­ра­ту­ра­та си с окол­на­та сре­да и се зат­ва­ря. Ув­лечени от гу­ляя обаче бръмбарите не ус­пя­ват да из­ля­зат и ос­та­ват зат­во­ре­ни. При­ну­ди­тел­но­то им прес­то­я­ва­не в цве­та за цял ден е це­ле­съ­об­раз­на "из­мис­ли­ца" на при­ро­до­та от ми­на­ли хи­ля­до­ле­тия. През то­ва вре­ме праш­ни­ци­те уз­ря­ват, от­ва­рят се и по насекомите се по­леп­ва изо­би­лен пра­шец. Ко­га­то тайн­с­т­во­то "от­ва­ря­не на цве­то­ве­те" се пов­то­ри на след­ва­ща­та нощ, бръм­ба­ри­те из­ли­тат и раз­на­сят пра­ше­ца по дру­ги цве­то­ве, от­ва­ря­щи се за пър­ви път. Та­ка се осъ­щес­т­вя­ва кръс­то­са­но­то оп­раш­ва­не.

След оп­лож­да­не­то цве­тът по­тъ­ва във во­да­та. Там се офор­мя и на­рас­т­ва пло­дът. Ко­га­то дос­тиг­не го­ле­ми­на кол­ко­то топ­ка за те­нис, вече е уз­рял. Той се раз­пук­ва, се­ме­на­та из­ли­зат на по­вър­х­ност­та и се раз­на­сят от ти­хи­те вод­ни течения.

 От­г­леж­да­не­то им не е за лю­би­те­ли

За жа­лост от­г­леж­да­не­то на Вик­то­рия ре­гия при не­ес­тес­т­ве­ни ус­ло­вия е мно­го труд­но. За пър­ви път тя е от­г­ле­да­на в Ан­г­лия. За та­зи цел гра­ди­на­рят Джоу­зеф Пак­с­тън пос­т­ро­ил в за­мъ­ка на Чут­су­ърд спе­ци­а­лен во­до­ем.  Би­ла при­гот­ве­на бо­га­та почве­на под­лож­ка. Мал­ко вод­но ко­ле­ло на­по­до­бя­ва­ло сла­бо­то течение на Ама­зон­ка. И ето, че дъл­гоочак­ва­но­то чудо ста­на­ло. За мал­ко по­вече от три ме­се­ца рас­те­ни­е­то за­цъф­тя­ло. Де­нят е от­бе­ля­зан със спе­ци­ал­но съ­би­тие. На 13 но­ем­в­ри 1849 г. един лист и един цвят би­ли по­да­ре­ни на кра­ли­ца Вик­то­рия, чието име рас­те­ни­е­то но­се­ло вече два­на­де­сет го­ди­ни.

То­ва съ­би­тие да­ло тла­сък за но­ви опи­ти. Бо­та­ничес­ки­те гра­ди­ни в Брюк­сел, Бер­лин и Гент би­ли ини­ци­а­то­ри­те. В тях пос­т­ро­и­ли спе­ци­ал­ни сгра­ди, къ­де­то на­ме­ри­ли цар­с­т­­вен по­кой дош­ли­те от да­леч кра­са­ви­ци. Най-из­вес­т­на­та с то­ва рас­те­ние и до днес е гра­ди­на­та в Бра­тис­ла­ва. Мно­го по-къс­но - ед­ва в края на 19-и век, се ак­ти­ви­зи­рат и аме­ри­кан­ци­те. Се­га в Лон­гу­уд Гард в Пен­сил­ва­ния има Цен­тър за про­из­вод­с­т­во на се­ме­на. Вик­то­ри­и­те трай­но са се нас­та­ни­ли в ден­д­ра­ри­у­ма на Лос Ан­же­лис и в мно­го дру­ги бо­та­ничес­ки гра­ди­ни. Гри­жат се за тях ка­то за кра­ли­ци.

(снимка)